От всичко, което се случва...

знаеш ли кое най-много ми тежи?

Може би смешно за шестнадесет годишно,

но боли, боли да виждаш как други съдбата

настанява на мястото ти, нещо, което чувстваш,

че на теб принадлежи! И как алчно грабят с

широко усмихнати усти...

Какво имам сега? Едно голямо нищо, вътре в 

мен. Защото за материалното богатство душата

ми е сиромах.

Гордост, която до добро не води, заема мястото

в сърцето, чак не ти дава да дишаш и стиска

дробове ти!

Жалко е да виждам как търсите мои заместници,

с нещо близки до мен, но не, не става... не върви.

Не мога да видя онези усмивки, уви.

Един ден със склонени глави, група хулигани

ще звънят пак и пак на моите врати,

но аз вече имам нов живот, минал през

хиляди етапи...

Ще си мисля: "Остави ги", не!

Аз се научих да прощавам, щом все се връщат -

държат на мен, аз им въздействам,

както и те на мен.

Та, от опит знам, че прошката е единствения лек

за тези грешни души - нашите души!!!