От всичко, което се случва...
знаеш ли кое най-много ми тежи?
Може би смешно за шестнадесет годишно,
но боли, боли да виждаш как други съдбата
настанява на мястото ти, нещо, което чувстваш,
че на теб принадлежи! И как алчно грабят с
широко усмихнати усти...
Какво имам сега? Едно голямо нищо, вътре в
мен. Защото за материалното богатство душата
ми е сиромах.
Гордост, която до добро не води, заема мястото
в сърцето, чак не ти дава да дишаш и стиска
дробове ти!
Жалко е да виждам как търсите мои заместници,
с нещо близки до мен, но не, не става... не върви.
Не мога да видя онези усмивки, уви.
Един ден със склонени глави, група хулигани
ще звънят пак и пак на моите врати,
но аз вече имам нов живот, минал през
хиляди етапи...
Ще си мисля: "Остави ги", не!
Аз се научих да прощавам, щом все се връщат -
държат на мен, аз им въздействам,
както и те на мен.
Та, от опит знам, че прошката е единствения лек
за тези грешни души - нашите души!!!
© Снежана Todos los derechos reservados