Гълъбица

6 июл. 2015 г., 10:38

Поэзия

633 0 3

ГЪЛЪБИЦА

Безплътни крила -

ръце на жена -

очите си в мене заболи.

Със мама сме пак...

Боли! Тишина...

Затичват се спомени голи...

С безсънни зеници -

кой ме върти?

И кой ли тъй жално припява...

С две шарени стомни тича, лети

невеста, румено-бяла.

Сред луда река бухалка ехти.

Пак мамино утро изгрява.

Припадне ли вечер -

скърцат нощви.

Вън момък девойка задява.

Проплаква полето, свело снага.

И тежките снопи полягат.

През едрото жито - огън жена!

Със мама ръкойките бягат...

Среднощ е.

Луната вие рога.

А нейде проплакват кавали.

Припява чекръкът. Пее и тя.

На скута си рожба приспала.

С дъх на ливада и чернозем,

очите ù слънцето жарят.

А времето... спряло.

Мъртво - до мен!

Но мама пак утрото пали!

Слепи ме тъга.

Далеч е дома...

Отдавна е минало пролет.

Насън е било...

И пак съм сама.

А вън -

Гълъбица във полет.

Eia (Росица Танчева)

2015-09-12T18:25:32+03:00

Дълбоко ме развълнува...
dv5 (Донка Василева)

2015-09-12T18:09:03+03:00

Благодаря, Доверенице! "Все повече е близо светлината. На прага съм...Ах, как не ми се тръгва..." - поздравявам те!
Довереница (Дочка Василева)

2015-07-20T12:51:19+03:00

"Отдавна е минало пролет."

Пораства детството... Расте и тишината.
Със спомени животът се изпълва.
Все повече е близо светлината.
На прага съм...Ах как не ми се тръгва...

Отново благодаря.И хубав ден!