Гълъбица
ГЪЛЪБИЦА
Безплътни крила -
ръце на жена -
очите си в мене заболи.
Със мама сме пак...
Боли! Тишина...
Затичват се спомени голи...
С безсънни зеници -
кой ме върти?
И кой ли тъй жално припява...
С две шарени стомни тича, лети
невеста, румено-бяла.
Сред луда река бухалка ехти.
Пак мамино утро изгрява.
Припадне ли вечер -
скърцат нощви.
Вън момък девойка задява.
Проплаква полето, свело снага.
И тежките снопи полягат.
През едрото жито - огън жена!
Със мама ръкойките бягат...
Среднощ е.
Луната вие рога.
А нейде проплакват кавали.
Припява чекръкът. Пее и тя.
На скута си рожба приспала.
С дъх на ливада и чернозем,
очите ù слънцето жарят.
А времето... спряло.
Мъртво - до мен!
Но мама пак утрото пали!
Слепи ме тъга.
Далеч е дома...
Отдавна е минало пролет.
Насън е било...
И пак съм сама.
А вън -
Гълъбица във полет.
© Донка Василева All rights reserved.
