Усмивката ми е несръчна мазка,
художникът – внезапно ослепял
набързо в скица с въглен е надраскал,
последен спомен моята печал.
Очите си, художнико ти давам,
душата ми ще видиш ти през тях
и моля, нарисувай ме такава,
каквато всъщност никога не бях.
Каквото да поискаш – ще го имаш,
очите ми ли? Просто ги задръж.
Усмивката ми нарисувай зрима,
в косите – сини синци – летен дъжд.
Лицето мое? Вгледай се в дъгата,
за устните – къпини ще ти дам...
Рисувай ме и прогони тъгата,
душата ми превърнала е в храм.
Рисувай ме – каквато съм пред тебе,
повикай ме, когато си готов...
Портрета ли? Продай го. Непотребен
е той, но нарисувай ме с любов...
© Надежда Ангелова Все права защищены