Хартийка на площада
Беше хладна босонога есен,
крачеше навъсен листопадът
и подритваше хартийка по площада.
Вятърът от нея стон донесе.
Взех я, поизчистих ѝ листата
и хартийката заплака в рима:
– Тръгвам на далечен път, любима.
Ще се връщам нощем със луната.
Вятър от ръцете ми я грабна,
хукнах да го спра, ала напразно.
Листопадът се захили безобразно...
Капка дъжд по бузата ме парна.
Оттогава ме преследва в мрака
сребърният поглед на луната.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Росица Петрова Все права защищены
Та чак и параноя за преследване да ти докара, при това лунна. 