Хартийка на площада

Беше хладна босонога есен,

крачеше навъсен листопадът

и подритваше хартийка по площада.

Вятърът от нея стон донесе.

Взех я, поизчистих ѝ листата

и хартийката заплака в рима:

– Тръгвам на далечен път, любима.

Ще се връщам нощем със луната.

Вятър от ръцете ми я грабна,

хукнах да го спра, ала напразно.

Листопадът се захили безобразно...

Капка дъжд по бузата ме парна.

Оттогава ме преследва в мрака

сребърният поглед на луната.