Пресичам сянката на нечий хладен силует,
раздирам тъмнината с вик.
Протегната ръка ме моли да вървя напред,
а аз ще рухна всеки миг...
Безсилна да повдигна ъгъла на устните сухи
в опит за жалка, безизразна усмивка,
вслушана в молбите, в писъците глухи,
полумъртва, аз не си давам почивка.
Изстисквам живота в себе си до край,
за да го дам на тези, които не заслужават.
Сама тръгнах към Ада, подарих своя Рай
на хората, които ме унищожават.
Билета за пъкала изпросих го вече...
Молих се на колене, за да умра.
Не, не искам да изнасяте дългите си речи,
с едно просто "Сбогом" ме изпратете към Смъртта.
Усещам студенината на хладната стомана,
а после бликва топла, ала мръсна кръв...
Боли ме, ала свикнах вече на дълбоката рана.
Свикнах да играя ролята на стръв.
Не, животът ми не е театър, съжалявам.
Хазарт е... а залогът бях аз.
Е, изгубих, сега аз се прощавам
със всеки мръсник, с всеки от вас.
Разпилях малкото, което ми остана,
отказвам се вече от тази игра.
Игра без смисъл, до край неизиграна,
в която бях задължена да умра.
За света бях тази, която бършеше прахта.
Една вехта, вече мръсна изтривалка.
С мен си миехте ръцете, но не ви тежах на съвестта.
Бях просто една даденост жалка...
Всъщност... аз съвест ли казах?
Та кой, по дяволите, има такава?!
Такова нещо няма, аз го доказах.
Признайте, че съм права.
Заровете хвърлям за последен път,
и ви подарявам нищото, което спечелих.
Ах, колко ви е изкуствен смехът...
В него търсих смисъл, но не намерих.
Усмихвате се, сякаш сте щастливи,
а отвътре празно, просто тишина.
Давайте, залъгвайте се, че сте живи,
а аз се сливам със Смъртта.