Безсъниците токчета обули са,
побягнали стремглаво. Накъде?
Животът ми – еднопосочна улица,
посоките им до една краде.
Под роклите от сълзи избелелите,
ги милва вятър с ледена ръка.
На ъгъла очакват ги неделите,
които пропиляха. Хей така.
По листа ми мастилото – разлятото,
рисува непознати светове.
А вън сънят ми ветропоказателя
с пирончетата звездни пак кове...