През полето препуска дъгата,
разпиляла небрежно седемцветни коси.
По петите я гони насмешливият вътър,
но едва ли ще може да я спаси.
Прекопирана, истински чиста,
синевата над тях праща по-тихи лъчи -
сякаш неистово искрено иска
всяка рана и болка да заличи.
Във пашкул от безмълвие скрита,
странно женствена, тъжно пристъпва нощта.
Дори не се осмелява да пита
за най-прости, нужни човешки неща. ...