ХХХ
През полето препуска дъгата,
разпиляла небрежно седемцветни коси.
По петите я гони насмешливият вътър,
но едва ли ще може да я спаси.
Прекопирана, истински чиста,
синевата над тях праща по-тихи лъчи -
сякаш неистово искрено иска
всяка рана и болка да заличи.
Във пашкул от безмълвие скрита,
странно женствена, тъжно пристъпва нощта.
Дори не се осмелява да пита
за най-прости, нужни човешки неща.
Неудачното време попива
с мека кърпа въпроси, съдби и мечти.
Сякаш не вярвам, но още е жива
нашата обич, изгоряла почти.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
