И...
И в тялото ми - тялото отплува...
сънят неясен - притаен кошмар.
Към най-далечното примамливо
пътувам,
превърнал го в мечтания олтар.
За кой ли път ме ваят часовете,
те - нощни стражи в тъмен абордаж.
Превзел галери с кил в небитието,
страхът е моят вечен екипаж.
Дъждът-самотник тихо се излива
и с него всичко свидно пак ръми,
ръми.
Постигнах себе си несретно-мълчаливо,
погребал бисер в мидата от дни.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Младен Мисана Все права защищены
