И...
И в тялото ми - тялото отплува...
сънят неясен - притаен кошмар.
Към най-далечното примамливо
пътувам,
превърнал го в мечтания олтар.
За кой ли път ме ваят часовете,
те - нощни стражи в тъмен абордаж.
Превзел галери с кил в небитието,
страхът е моят вечен екипаж.
Дъждът-самотник тихо се излива
и с него всичко свидно пак ръми,
ръми.
Постигнах себе си несретно-мълчаливо,
погребал бисер в мидата от дни.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
