И есен омайна,
вятърът с листата си играе,
по косата ми падат,
завъртат се около мен,
поднасят ме,
веселят ме,
усмихват ми се,
смея се и аз
на слънцето топло,
на закачливия вятър...
Но весела ли съм?
Няма с кого да споделя този
вълшебен момент...
Лицето ми се смее,
тялото ми иска да скача
да се весели, но няма с кого...
всички казат, че са големи,
че вече им е минало времето да скачат...
и не се радват на толината на есента...
Защо всички мислят, че са големи, като не са!
Та те са деца на земята, а бягат от нея,
деца са на небето, а и към него не поглеждат...
само светналите витрини с разни шерении,
но не и звездите, но не и листата...
Какви хора са те!