Китарата е мое амплоа и аз я вадя всяка пролет.
С нея сглобявам думите в куплет и разказвам за
вчера, днес и утре.
А припевът, припевът е тишина -
от цъфтежа на мушкато в очите, под старата веранда,
под дъжда – усмивката на дъгата пред света.
Едно перце от гълъб гонено от бури долита и
в шепите ми пада. И всяка линия от тях е пътят
за оттатък – звукът притиснат между думи,
погален нежно от южен вятър.
Сърцето е с безброй акорди, които се надбягват лудо
по пързалката в живота и отлитат като цвят глухарче ...