И времето минава …
с надеждата, че болката ще спре,
умира лястовичка бяла,
но от болката, не може нищо да ме отърве!

Не мога вече да се боря,
умирам бавно … ден след ден,
нямам сили даже да се моля,
да се науча да живея в този плен!

Окована в мечти жестоко раздробени,
нагазила в стъкла, начупени от страх,
одавена в спомени от обич разтопени
… как да стана пак, това което бях ?!

Кърви душата безпощадно,
разлива се и дави всичко хубаво наред,
след себе си оставя само тялото ми хладно,
и сърцето ми сковано в мраз и лед!

А казват някои, че времето лекува,
не чувстваш вече болката от парещи сълзи,
каква илюзия … подобен филм не съществува,
веднъж обичал ли си … то винаги боли …