В тъмнината със шепа коняк,
над стих размишлявам нестроен,
а отвън във лунния мрак,
тропа дъжд, мълчалив и пороен.
Сърцето ми е мъртво, но тупти,
със ритъма на късна есен,
животът бърза, и слухти,
да чуе пак онази песен...
https://www.youtube.com/watch?v=vq2wZyi4vBE
И я чува вечерта отново,
все тъй свежа и незабравима,
не кръв тече във мен! Олово!
И мисля пак за нея в рима.
И питам се - " Защо пък в чаша?
Ще я изпивам вече от буркан!
Мъката...Таман да ги посплаша...
Чудовищата... в пустия юрган.
До който се докосна, страда...
Гневи се, плаче и ме мрази.
Ограден със диамантена ограда,
тълпа чудовища ме пази.
И нявга те, или пък аз, ще ги убия,
тъй както змей със брадва се посича,
ако съм аз, цигара ще си свия,
и пак по дяволите ще обичам.
© Лебовски Все права защищены