И се давя в пръстта...
Преболя ли? – ме питат светулките в мрака.
Търся отговор. Тъмното тихо пълзи.
Странен пътник съм. Чакам на гарата влака
минал вчера. А днес – коловоз от сълзи.
Неразумна си! – с упрек отронва душата
от дървото на болката ябълков цвят.
А светулките чакат, но попиват в земята
и ме водят натам. (Пак ли в долния свят?)
Онемя от несбъдване детското в мене.
Все мечти си рисувах – с оранжев молив.
Тя, съдбата, е сводник. И пак ме ожени
не за принца добър. (Кой го търси красив.)
И се давя в пръстта... И пищи тишината...
А светулките хукват нагоре от страх.
Те са морз от сърцето. По тях ви изпращам
своя дъх във писмото. Със подписа: Бях
2009 г.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Панайотова Все права защищены
