И тръгна си поетът...

И тръгна си поетът

сред вяло безразличие.

Разчупил в миг силуета

на своето обичане.

 Във този ден навъсен,

 потънал в чернота,

стихът му бе отречен,

забравен от света.

Прашинка във безкрая

на бурното му скитане.

Запокитен в тъмнината

с въздишка - гръмко дишане.

Разплакаха се думите,

изгубени във тъмното,

със суха въпросителна

накуцват в миг към стръмното.

Тъгуват в мрак и звуците

във двора на палача си.

По-тихо е от гробище,

когато пламва здрачът.

Пресъхна и реката

разля трохите пясъчни.

Само резен от луната

търкулна дъх сумрачен.

Разсърдиха се сънищата,

в плен дълбок орисани.

Опрели нос във бъдещето,

с дъх какво написаха?

Разпиля се в миг и вятърът,

без жал нахлу във раните,

нажежи до бяло огъня,

взривиха се кошмарите.

Поете, дай ни слънцето,

изгреби с очи енигмата.

Не ни отнемай зрънцето,

за залък все ще стигне.

Върни ни в миг и сянката,

в която сме се сгушили.

Днес звуците са плънката,

със плам ще те изслушаме.

Без теб гори вселената,

в безвремие потъваме,

нощта пълзи в нозете ти,

във равното се спъваме.

В стиха ти дреме космосът

със капчици познание.

Но знам, жадуваш пламъка

на своето признание.

21.10.11 г.

гр. Шумен