И тръгна си поетът
И тръгна си поетът...
И тръгна си поетът
сред вяло безразличие.
Разчупил в миг силуета
на своето обичане.
Във този ден навъсен,
потънал в чернота,
стихът му бе отречен,
забравен от света.
Прашинка във безкрая
на бурното му скитане.
Запокитен в тъмнината
с въздишка - гръмко дишане.
Разплакаха се думите,
изгубени във тъмното,
със суха въпросителна
накуцват в миг към стръмното.
Тъгуват в мрак и звуците
във двора на палача си.
По-тихо е от гробище,
когато пламва здрачът.
Пресъхна и реката
разля трохите пясъчни.
Само резен от луната
търкулна дъх сумрачен.
Разсърдиха се сънищата,
в плен дълбок орисани.
Опрели нос във бъдещето,
с дъх какво написаха?
Разпиля се в миг и вятърът,
без жал нахлу във раните,
нажежи до бяло огъня,
взривиха се кошмарите.
Поете, дай ни слънцето,
изгреби с очи енигмата.
Не ни отнемай зрънцето,
за залък все ще стигне.
Върни ни в миг и сянката,
в която сме се сгушили.
Днес звуците са плънката,
със плам ще те изслушаме.
Без теб гори вселената,
в безвремие потъваме,
нощта пълзи в нозете ти,
във равното се спъваме.
В стиха ти дреме космосът
със капчици познание.
Но знам, жадуваш пламъка
на своето признание.
21.10.11 г.
гр. Шумен
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Галена Върбева Всички права запазени
