И тъгата ще стане река – пълноводна и дръзка,
ще разбие прозрачния бент, отделил я от мене
и ще влезе в кръвта ми, чак до дъгите на пръстите,
а пък аз ще усетя, че ставам на болката пленник.
Първобитно усещане. Грозен инстинкт да убият
ще обземе ръцете ми с тези предадени пръсти
дето галят скръбта, сякаш галят любовник по шията,
миг преди да се впият и с няма наслада да късат.
Да разкъсват какво? Крехка плът – на живота потира
и реката, която го пълни с рубинени чувства.
Да се боря с тъгата прилича на дълго умиране,
но поема ли дъх със хриле, тя сама ще ме пусне.
И се уча да плача с прозрачните сълзи на вярата,
а в очите ми плува светът – наобратно живеещ.
Има кой да изпие дъжда и устата му пáри,
затова го прегръщам додето дъгата изгрее.
Цвета Иванова
© Цвета Иванова Все права защищены