Игра...
Игра...
Играем сляпо някаква игра,
в която се надбягват световете
и в споделена звездна тишина,
завързваме на възел ветровете.
Герои сме в безименен роман,
за обич, за предателство и вечност,
животът ни от истини огрян,
ни пренаписва в своята безбрежност.
Със птиците сме птици и летим,
докосваме дъгата пак със пръсти,
във други измерения блестим,
преследваме мечтите си тъй дръзки.
Ти все така се смееш и гориш,
стопяваш ме във костите си тленни,
копнежът си към мене все мълвиш,
във песните щастливо съкровени.
Една врата ни чака и мълчи,
пулсира в ритъм с нашата сакралност,
тя ще досбъдне общите следи,
родени сред космическа реалност.
23.05.2018г.
Елица
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Елица Георгиева Все права защищены
