Илюзия
Едни разсеяни облаци
като възглавници пухени
се сгушват върху дърветата
така уютно-приспиващо,
че да не бях на работа,
бих взела онази кръглата,
за да сънувам лятото...
Какво ми се е приискало! –
сама се смея на себе си.
Намига сивата болница
през злата мрежа на клоните
и сякаш болката ѝ е видима,
и сякаш болните са затворници
между живота и зимата.
Сурово време за сънища.
И всички пухени кораби
се преобръщат по покрива
и няма вече пристанища,
и няма чайки и гларуси...
Така безкрайно е нищото,
преди да литнат снежинките.
А после ръсва със менчето
една красива виелица.
Нахлува право в сърцето ми
и ставам бяла и лекичка.
Ще скоча с вятъра в клоните,
ще впрегна всичките кораби
и с тях ще ида при лятото.
Цвета Иванова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Цвета Иванова Все права защищены
