По стъклото - малки капчици дъжд.

В небето – тъжни, облаци сиви.

В мислите ми – спомен за мъж.

И за дни, в които бяхме щастливи.

Всички спомени сякаш са свързани с теб.

Все по трудно намирам подходящите думи .

Как се пише непрекъснато за мъка, за лед?

И за плоча надгробна, легнала помежду ни?

А ти в полунощ често идваш при мен

и невидим ме будиш в мрака.

Говориш ми с глас познат, кадифен…

Да живея, да не страдам, за теб да не плача.

Всъщност… може би… не плача за теб.

А за себе си… егоистично. З

а това че животът от „топъл юрган“

се превърна във „дреб“, За детето… за нас,

които остави.

За живите плача…

Звучи ли това неприлично?