Изхвърлих от косите си
цветята.
Разплаках се.
От ярост закрещях.
Проклех и теб,
и вейналия вятър.
Удавих в сълзите
пронизващия страх.
Отивай си!
Проклет да си!
Върви си!
Напук оставам
в тъмната гора.
На клоните -
преплетените мисли,
тежат отново
празните гнезда.
© Дарина Дякова Все права защищены
хубаво е!