Някога улиците се огласяха до късно,
всяко дете беше охлузено и мръсно,
Раните по краката ни нямаха брой,

Индиана Джоунс ни беше герой.

До тъмно тичахме и топката гонехме,
за робинята Изаура сълзи ронехме,

слушахме диско музика на касетофона,

играехме си с шайбата на телефона,

вярвахме, че на джедаите Силата е с нас,

търсехме „Островът на съкровищата“ с компас,
скачахме високо на въже и дама,
не спазвахме забраните на мама,
закусвахме филия с олио и чубрика,

„Студио Х“ беше любимата ни рубрика,
катерехме високо дървесните корони,
от картон ни бяха рицарските брони.
Карахме „Балкан“ – бе ге велосипед,
ходехме на кино всеки следобед,
в локвите пускахме дървена лодка,

всеки майски бръмбар беше находка.
Беряхме череши от чуждия двор,
бяхме неразделни като отбор...
...А днес всички пораснаха безвъзвратно
и детството никога не ще се върне обратно.

Дори и малките станаха големи,

разкъсвани от морални дилеми.

Да тичаш навън вече е банално,

децата играят само виртуално,
улицата днес е пуста и тиха,
затова тъжно завършва ми стиха..

Но въпреки поредния училищен побой,

вярвам, че Индиана Джоунс още е герой,

Люк Скайуокър отново Злото ще победи

и децата ще са деца като преди!