Искрено и лично от Червената шапчица
Тръгнала съм теб да търся, Вълко!
Кошница не нося, ни наметка.
Сто пъти в гората ходих мълком,
сто пъти по все една пътека.
А в ума ми думите на мама
светеха – червена жар гореща:
„С вълци, дъще, работа си нямай!“
Страх ме беше, без да съм те срещала.
И гората тъй и не разгледах
(а разправят, че била прекрасна)
Бързах да вървя, от ужас бледа
там, където най е безопасно.
Вдигам днес очи да видя всичко,
та дори и с риск и теб да зърна.
Днес си спомних – някога обичах
мисълта от пътя си да свърна.
Трябва срещу теб да се изправя.
Уморих се все да се страхувам
и от куп несбъднати представи
зъбите ти нощем да сънувам…
Може да ме нараниш… Не зная.
Само знам, че искам да усетя
пътя си оттука чак до края
с всяка стъпка, до дъха си сетен.
\
Идвай, Вълко, на гората в края.
Идвай! И каквото стане – стане.
Вярно ли е, искам да узная,
че животът чувства се чрез рани.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Таня Георгиева Все права защищены
