Иван Срацимир
Иван Срацимир
Дунав лениво кърши снага,
галено, нежно целува брега.
Там на скалите е Бдинската крепост,
брънка от страшния български епос.
Обръч страхотен опасва калето,
клади обсадни горят из полето.
А на стените – Иван Срацимир,
ведър, спокоен – сякаш на пир.
Звезда опашата бразди синевата,
съмнения черни гнетят му душата.
Дали за надежда и за добро,
изпраща ни Господ пламтящо кълбо?
Гончия, пристигна унил, уморен,
със вести злокобни, от пътя сломен:
В тъмата беззвездна, в нощта тъй коварна,
след пристъп ужасен е паднала Варна.
Сетне във огън – Дръстър, Средец
отчаяни вопли над всеки градец.
Престолният Търнов дори е разбит,
във пепел и угар сега е зарит.
Свисти без пощада крив ятаган,
земята застила със кървав юрган.
Подобно на чума ислямската сган
върлува, бичува – без корист, без свян.
И звън на камбана тревожно ехти,
Аллах –ил-Акбар грозно звучи.
Тихо, студено сърцето тупти,
долу таранът вратите ломи.
Ясно е вече, че всеки храбрец,
носи връз себе си жертвен венец.
В ухото ти шепне гласът на ласкател:
Живота спаси си! Стани и предател!
Подлец си ти, братко, с глава на рая,
върви, наложи си османска чалма.
Дордето в ръцете си кръста държим,
сънят ний на роба не ще да заспим.
На мене ми стига тоз тежък товар,
да зная, че аз съм последния цар!
26.09.2007
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
