Светлан
38 19
26 сент. 2007 г., 14:24

Иван Срацимир 

  Поэзия
763 0 5

Иван Срацимир

 

Дунав лениво кърши снага,

галено, нежно целува брега.

 

Там на скалите е Бдинската крепост,

брънка от страшния български епос.

 

Обръч страхотен опасва калето,

клади обсадни горят из полето.

 

А на стените – Иван Срацимир,

ведър, спокоен – сякаш на пир.

 

Звезда опашата бразди синевата,

съмнения черни гнетят му душата.

 

Дали за надежда и за добро,

изпраща ни Господ пламтящо кълбо?

 

Гончия, пристигна унил, уморен,

със вести злокобни, от пътя сломен:

 

В тъмата беззвездна, в нощта тъй коварна,

след пристъп ужасен е паднала Варна.

 

Сетне във огън – Дръстър, Средец

отчаяни вопли над всеки градец.

 

Престолният Търнов дори е разбит,

във пепел и угар сега е зарит.

 

Свисти без пощада крив ятаган,

земята застила със кървав юрган.

 

Подобно на чума ислямската сган

върлува, бичува – без корист, без свян.

 

И звън на камбана тревожно ехти,

Аллах –ил-Акбар грозно звучи.

 

Тихо, студено сърцето тупти,

долу таранът вратите ломи.

 

Ясно е вече, че всеки храбрец,

носи връз себе си жертвен венец.

 

В ухото ти шепне гласът на ласкател:

Живота спаси си! Стани и предател!

 

Подлец си ти, братко, с глава на рая,

върви, наложи си османска чалма.

 

Дордето в ръцете си кръста държим,

сънят ний на роба не ще да заспим.

 

На мене ми стига тоз тежък товар,

да зная, че аз съм последния цар!

 

26.09.2007

© Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??