Иван Срацимир
Иван Срацимир
Дунав лениво кърши снага,
галено, нежно целува брега.
Там на скалите е Бдинската крепост,
брънка от страшния български епос.
Обръч страхотен опасва калето,
клади обсадни горят из полето.
А на стените – Иван Срацимир,
ведър, спокоен – сякаш на пир.
Звезда опашата бразди синевата,
съмнения черни гнетят му душата.
Дали за надежда и за добро,
изпраща ни Господ пламтящо кълбо?
Гончия, пристигна унил, уморен,
със вести злокобни, от пътя сломен:
В тъмата беззвездна, в нощта тъй коварна,
след пристъп ужасен е паднала Варна.
Сетне във огън – Дръстър, Средец
отчаяни вопли над всеки градец.
Престолният Търнов дори е разбит,
във пепел и угар сега е зарит.
Свисти без пощада крив ятаган,
земята застила със кървав юрган.
Подобно на чума ислямската сган
върлува, бичува – без корист, без свян.
И звън на камбана тревожно ехти,
Аллах –ил-Акбар грозно звучи.
Тихо, студено сърцето тупти,
долу таранът вратите ломи.
Ясно е вече, че всеки храбрец,
носи връз себе си жертвен венец.
В ухото ти шепне гласът на ласкател:
Живота спаси си! Стани и предател!
Подлец си ти, братко, с глава на рая,
върви, наложи си османска чалма.
Дордето в ръцете си кръста държим,
сънят ний на роба не ще да заспим.
На мене ми стига тоз тежък товар,
да зная, че аз съм последния цар!
26.09.2007
