Надеждата отколе си е наша спътница,

не изисква нищо и търпи, търпи,

в плодородни дни или на хаос и безпътица,

тя недалеч от нас и тихо - подобно страж стои.

И като име второ на живота е,

че свързани са като две блюда в една везна.

Животът натежи ни - повдига погледа в небето към надеждата,

надеждата из ниското ли е - живота нейде е из висина.

Родена от жаравите на рой очаквания и желания,

и смъртни сме - от суеверния ни страх от следващия час.

Мъдрецът, казват - живее без надежда  и без страх, без страдание.

Надеждата - твърди клишето, тръгва си след нас.

Тя не загива, а може би превръща се във вяра -

в правотата, във водената от безкористност ръка.

Дали не доубива в търсещия - звяра,

за да прогледне от очите на човечността?

А може ли и всички да са прави?

Усещат по различен начин този странен свят.

А ние - тук, сега, какво да правим?

Избираме - мъдреца или клишето и живот със страх…