24 авг. 2011 г., 03:52

Избор 

  Поэзия » Философская
722 0 1

Заглъхва плач,

отронва се сълза

и вятър в клоните играе.

Със жълти листи иде есента

и в призрачни мъгли присъства,

и си трае.

 

Дочувам стон,

въздишка хващам

и мантия на мисълта изплитам.

Неукротимо дива е властта

на обичта ми

и насърчително и плитко скрита.

 

Обидна дума,

гняв необуздан -

и непредвидена раздяла.

Протестът може да е срам,

прикритието - примирение,

страданието - вяра.

 

Заглъхва плач,

отронва се сълза,

долавям стонове, въздишки.

Неоправдано се пилее мисълта

по розовия залез -

и болка предизвиква, и тъга...

 

Но трябва ли със нея да привиквам?... 

© Павлина Райкова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
  • Народов много, одна держава, любовь к другому вот это слава, но облак темный от далеко взялся, и зав...
  • Сегодня, значит, новый год. Кто знает что нам дальше ждёт? Вокруг солнца новый поворот. Сегодня праз...
  • Бежать, сбежать по закоулкам памяти от себя, от всех, от воспоминаний. От жизни ждав чего-то, не дож...

Ещё произведения »