Избор
934
0
1
Заглъхва плач,
отронва се сълза
и вятър в клоните играе.
Със жълти листи иде есента
и в призрачни мъгли присъства,
и си трае.
Дочувам стон,
въздишка хващам
и мантия на мисълта изплитам.
Неукротимо дива е властта
на обичта ми
и насърчително и плитко скрита.
Обидна дума,
гняв необуздан -
и непредвидена раздяла.
Протестът може да е срам,
прикритието - примирение,
страданието - вяра.
Заглъхва плач,
отронва се сълза,
долавям стонове, въздишки.
Неоправдано се пилее мисълта
по розовия залез -
и болка предизвиква, и тъга...
Но трябва ли със нея да привиквам?...
© Павлина Райкова All rights reserved.
