Заглъхва плач,

отронва се сълза

и вятър в клоните играе.

Със жълти листи иде есента

и в призрачни мъгли присъства,

и си трае.

Дочувам стон,

въздишка хващам

и мантия на мисълта изплитам.

Неукротимо дива е властта

на обичта ми

и насърчително и плитко скрита.

Обидна дума,

гняв необуздан -

и непредвидена раздяла.

Протестът може да е срам,

прикритието - примирение,

страданието - вяра.

Заглъхва плач,

отронва се сълза,

долавям стонове, въздишки.

Неоправдано се пилее мисълта

по розовия залез -

и болка предизвиква, и тъга...

Но трябва ли със нея да привиквам?...