Изгарям жив
Полетях към дъното на пропастта -
кървяща рана, дълбоко в мен открита.
С отворени обятия прие ме Адът,
погълна ме пастта му, в пламъци обвита.
Дори с последната си фибра чувствах
огъня, изпепеляващ бавно моята душа.
Във моите вени сигурно пълзеше той и...
колко сладка би била сега смъртта!
Следеше ме със своите пронизващи очи
Звярът, седящ на трон от черни рози,
и в туй, някъде от дълбините на нощта,
съзрях необяснима, но велика красота...
Събудих се, а мястото до мен бе празно,
тъй студено, някъде далеч бе ти от мен.
И се върнах пак към мрака на кошмара,
а сърцето ми сразено тънеше във тлен...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Александър Все права защищены
