Едно море край мен шуми.
Едно море със плисък на вълни.

Това море е сън, мечта.
Това море, може би си ти.

Мой дълъг блян, мечта, надежда
от който силна светлина блести.

Не зная аз, дали си ти?
Не зная аз, дали сънувам?

Дали илюзия е туй или греша?
Но чувствам в мен,

че нещо пари и мисля си - 
това е любовта...

Не съм я срещал си признавам.

Не зная как изглежда тя.

Но мисля си, че видя ли я ще позная.

Ще знам, че при мене е дошла.

Аз чакам толкова дълго.
А тя не идва, крие се от мен.

Не беше ден, не беше два,
дори година и тя почука в този миг.

Моментът бе прекрасен
и в тишината чу се вик.

“Аз знам коя си”, викнах аз,

без умисъл да вкарам във това.

Без даже и да се замисля,

че пак ще я загубя – любовта.

Не мина ден, ни два, дори година,
но тя не се яви.

Със болка скрита си замина,
а мене страшно ме боли.

Боли ме не за друго, а за тази
моя глупост – аз си знам.