Изгубена любов
Едно море край мен шуми.
Едно море със плисък на вълни.
Това море е сън, мечта.
Това море, може би си ти.
Мой дълъг блян, мечта, надежда
от който силна светлина блести.
Не зная аз, дали си ти?
Не зная аз, дали сънувам?
Дали илюзия е туй или греша?
Но чувствам в мен,
че нещо пари и мисля си -
това е любовта...
Не съм я срещал си признавам.
Не зная как изглежда тя.
Но мисля си, че видя ли я ще позная.
Ще знам, че при мене е дошла.
Аз чакам толкова дълго.
А тя не идва, крие се от мен.
Не беше ден, не беше два,
дори година и тя почука в този миг.
Моментът бе прекрасен
и в тишината чу се вик.
“Аз знам коя си”, викнах аз,
без умисъл да вкарам във това.
Без даже и да се замисля,
че пак ще я загубя – любовта.
Не мина ден, ни два, дори година,
но тя не се яви.
Със болка скрита си замина,
а мене страшно ме боли.
Боли ме не за друго, а за тази
моя глупост – аз си знам.
© Георги Димитров All rights reserved.
