Изплакано...
Застреля ме от упор! Не с куршум,
а с думи, натежали от обида...
Да беше премълчал... и тъй на ум,
яростта да облекчиш! Аз да не видя...
Един път преглътни поне! Не знаеш,
несподеленост, колко дълго пих! Мълчах,
усмихвах се и продължавах! Нехаеш...
за всяка рана нелечима! Аз в грях,
живях за себе си изгубена! Сама,
притихнала вървях... скърбяща...
Дълбоко в нищото преглъщах тишина,
пречупена... на колене пълзяща.
Плячкосваше до пустош същността ми,
убийствено доволен си! Не крий,
усмивката гротескна зад гърба ми...
До дъно чашата с кръвта ми пий
Куршумът гние! Тягостно кърви...
По-жалка съм за теб от самотата...
Вземи си нищото и тихо си тръгни,
не дишам... нямам сили за разплата...
ОстАви ми молитвите! И вярата,
че въздухът не е горчив катран...
В безтебие се преродих... и вятърът,
остатъка ти заличи... неразгадан...
Сега съм аз! Намерих се до истинност.
Любов съм... в дишащо докосване...
но не за теб! Аз ничия съм даденост,
извън предела на дамгосване...!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Деси Инджева Все права защищены
