Изплакано...
Застреля ме от упор! Не с куршум,
а с думи, натежали от обида...
Да беше премълчал... и тъй на ум,
яростта да облекчиш! Аз да не видя...
Един път преглътни поне! Не знаеш,
несподеленост, колко дълго пих! Мълчах,
усмихвах се и продължавах! Нехаеш...
за всяка рана нелечима! Аз в грях,
живях за себе си изгубена! Сама,
притихнала вървях... скърбяща...
Дълбоко в нищото преглъщах тишина,
пречупена... на колене пълзяща.
Плячкосваше до пустош същността ми,
убийствено доволен си! Не крий,
усмивката гротескна зад гърба ми...
До дъно чашата с кръвта ми пий
Куршумът гние! Тягостно кърви...
По-жалка съм за теб от самотата...
Вземи си нищото и тихо си тръгни,
не дишам... нямам сили за разплата...
ОстАви ми молитвите! И вярата,
че въздухът не е горчив катран...
В безтебие се преродих... и вятърът,
остатъка ти заличи... неразгадан...
Сега съм аз! Намерих се до истинност.
Любов съм... в дишащо докосване...
но не за теб! Аз ничия съм даденост,
извън предела на дамгосване...!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деси Инджева Всички права запазени
