Изповед

19 апр. 2007 г., 09:24

Поэзия

599 0 3

Мисълта ми няма допирна точка

със света, изтъкан от позьорство.

В плана на Бога липсва отсрочка,

наказуемо е всякакво актьорство.

Чувствата ми са силно невидими

за хората, които не гледат нагоре.

На картата с пътищата неведоми

не са нарисувани знаците за „мое".

Действията ми съдържат свойство,

което ги прави да бъдат чудновати.

И не е това душевно разстройство,

а опит да създавам нещата крилати.

Радостта ми винаги се разширява,

преливаща е на талази извън мен.

Тъмните места достига и озарява,

разтопяваща последния вледенен.

За тъгата в мен няма вместилище,

тя може да бъде почти необятна,

превърната е в свято хранилище,

там сама за себе си съм понятна.

За мечтите си избягвам да говоря,

защото те идват от друга вселена.

Уморих се непрекъснато да споря

и пак съзерцавам нищото изумена.

Отрекла съм онази външна форма

и търся на всяка цена съдържание.

Къде е искрицата най-чудотворна,

която да заплени моето внимание?