Изповед на един удавник
Капките ти преминават през всяка моя пора
и секунда по секунда ставам все по-твоя.
Под опияняващ аромат
аз гърча се в болезнен пристъп
и се моля пак и пак
вълните ти да ме заробват.
От мокрите ми устни се изтръгва стон след стон,
но прибоят всичко заглушава.
Ах, този трепет, този гърч,
ах, как ме задушава!
Спри! Недей! Защо го правиш?
Знаеш, твоя съм, нали?
Кога не съм била? Кога?
Искам да се откъсна, искам да ме оставиш.
Знам, познавам бездната, към която тъй устремно ме буташ.
Но не, дори в сетния си миг,
дори във порива на водовъртежа,
дори когато вече съм една от всичките поробени души,
останали вовеки в твоите води.
Дори тогава ще продължавам да съм твоя.
Нуждая се от теб и ти от мен.
Един до друг, един във друг и вечно заедно.
Ти - море, а аз - Марина.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Марина Стоилова Все права защищены
