Софийското летище днеска

бе пълна поредна гротеска.

Сред куфари с лепнато тиксо

спохождат ме тягостни мисли.

На чекинг - опашката дълга,

младеж, от реклама подлъган,

реди се с очи любопитни

на път в неизвестната битност.

Той стиска в ръцете багажа

и в близките търси куража...

А гърлото буца душеше -

там моето внуче стоеше!

Най-хубаво бе, най-доброто

и води по пътя хорото.

С връстниците свои поело,

над тях то поглеждаше смело,

когато днес с полет отиват

друг свят, уж по-хубав, да видят.

Студентска бригада ги чака,

мъже са, те вече не плачат...

Америка дълго бленуват,

за Щатите вече пътуват.

От малка аз САЩ не обичам

и клетви по нея наричам,

в света че разпалват войните

и други за тях че не питат.

С родеята, с пури, уиски,

с краката на маса пред близки,

все с пример заразен за млади

душите разпъват на клади.

Но нека там свойта родина

с зелени поля и долини,

с реките, напролет с капчуци,

да спомнят си нашите внуци

и цялото българско войнство

от хора, живяли с достойнство!