Изтръгнати от решетката на слепотата,

старците прераждат се във младенци.

И влачат дирите на време безконечно,

освободено от оковите предишни,

родило се в останките на мрака.

Изтръгнати от колелото на забравата,

те плачат за това, че спомените техни

озаряват бъдеще, където

мисълта е духът вечен,

а материята сътворена е от чувства.

И носейки се сред безбрежен океан,

те дирят пристан, дето да посеят

на надеждата златното семе,

като агнец забито в земята.

А земята - озарена с пълнолунна луна,

се обгръща сама като обръч

и понася навътре мечтите,

подарявайки ги на светлината в недрата.