Изведнъж
И явно станал с дупето нагоре
е този кален псевдозимен ден.
Сред мокри котки, улици и хора
декември е нарочил точно мен.
До костите прониква чак ръмежът,
чадърът ми добива цвят на кал,
да знае, че не ще ни забележат
той с мене би далече отлетял.
Зимливото небе е зла окръжност.
Унил градът – ни слънчице, ни смях.
За ден такъв, когато ми е тъжно,
фенерчета светулкови пестях.
И от безгрижни птици весел цвъркот,
палитра пъстра крих от есента
и нотната тетрадка – да не сбъркат
щурчетата в душата песента.
Усмихва ми се някак обичливо
самотна хризантема... Изведнъж
калта изчезва, после всичко сиво...
И ме обиква даже този дъжд...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
