Извън приказката
Очите ми са кафяви... и те обичам
с постоянството на предан войник,
който се е въоръжил до зъби
и влюбено дерзае идеала до смърт...
Въпреки че си горски човек,
поискал да бъде
хитър ловец – уж все зает
да обстрелва мишени
на измъчената си фантазия...
играеш на фавн, обсебен
от дива гонитба да скита
из леса на мечтите (такъв не открих
по картите на Леонардо, по книгите);
Не искаш огнището на ръцете ми,
тайната, заключена в лоното
на моето женско сърце,
не ги искаш, защото си вятъра...
Дори и топлата вечер, която къкри
и гъделичка ноздрите на Михаил,
не те привлича. Тя изстива...По дяволите
отиват храните, чувствата, роклите ми,
високите токчета, които бодат
желания – като трънки и трепетлики
в парка на краля – непобедил...
Моят висок до небето свят
ти е чужд – ти си толкова малък
в себе си без изпъденото момиче,
че не виждаш слънцето колко е ярко...
© Златина Георгиева Все права защищены