Жената във черно
Жената във черно
Обичайният, хладен Мистрал
косите и черни с ярост бе разпилял.
Край вълнолома видях я да крачи
и на каишка разхождаше свойта печал.
Жената във черно, със стройна снага,
очите си скрила зад чифт очила.
И стъпваше в ритъм енд блус
(музикантът на кея помнеше нейния вкус).
Не поглеждаше вляво и дясно -
просто вървеше напред...
и всичко, всичко беше и ясно -
гореше, а се носеше цялата в лед.
Морето не искаше да я докосне -
не би понесло допир тъй леден,
а тя копнееше - кога ли най-после
ще я грабне Сироко пустинен, последен....
Видях я отново, след толкоз лета -
на кея приседнала, в бяло, небрежно,
морето милваше онези крака,
а в очите и дишаше “сбогом последно”.
Р. Първанова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ренета Първанова Все права защищены
