Душата се рее безгрижно,

носена върху облак от прах,

бял като памук, лек като перце,

отнасящ я незнайно къде.

Подухвана от него, пътува,

откриваща непознати места,

приказни и омайващи чудеса,

чудеса, сътворени от нашата Земя.

Носеща в себе си и малко тъга,

плачеща, отърсваща се сега,

сълзи падащи върху жадна земя,

даряващи я с животворна вода.

Всяка частица от тази душа

ще остави своята диря в света,

дарявайки го с вечен живот,

по-прекрасен и по-красив да е той.