Животът пак ми говори

Поглеждам вече уморена

как стъпките ми бавно, тромаво вървят.

А белият кичур на главата ми

наднича насмешливо като отминал вече живот.

Не очаквам нищо вече,

еднообразен сив живот.

Само ветрове лудеят

и мислено с мен вървят.

Задавен, смехът ми отново се мръщи.

Поглежда през рамо забавен, кипящ.

Вятърът волен на капки потрепна,

весела мисъл проводи в бяг.

Синева погледнах далечна,

а тя в мен се разля.

Той, животът, пак ми говори

със своите мъдри слова.