Това е моят ден,

светло утро, мрачна нощ;

а ти, обиден пак от мен,

криеш свойта мощ.

Виж, топло е навън

от слънцето искрящо

и камбанения звън.

Лица, усмивки, хора и деца,

всички са навън.

Погром свиреп над таз душа,

погром свиреп - отнета свобода.

Какво остана на сърцето?

Отнето детство - взето от детето;

и пак камбаненият звън,

чуващ се отвън.

Сутрин слънцето ме спира,

отнема мойта сила.

А вечерта луната...

... разкрепостява ми душата.

Вика ме и дърпа ме

тъй смело, безутешно,

вика ме надолу,

към царството надеждно.

Тялото ми мъртво

се отказва от душата жива...

Впила нокти таз съдба у мен,

чака моя отказ нощ и ден.

Кръв се лее вътре в мен, насън...

... и навън... камбанения звън...