Това е моят ден,
светло утро, мрачна нощ;
а ти, обиден пак от мен,
криеш свойта мощ.
Виж, топло е навън
от слънцето искрящо
и камбанения звън.
Лица, усмивки, хора и деца,
всички са навън.
Погром свиреп над таз душа,
погром свиреп - отнета свобода.
Какво остана на сърцето?
Отнето детство - взето от детето;
и пак камбаненият звън,
чуващ се отвън.
Сутрин слънцето ме спира,
отнема мойта сила.
А вечерта луната...
... разкрепостява ми душата.
Вика ме и дърпа ме
тъй смело, безутешно,
вика ме надолу,
към царството надеждно.
Тялото ми мъртво
се отказва от душата жива...
Впила нокти таз съдба у мен,
чака моя отказ нощ и ден.
Кръв се лее вътре в мен, насън...
... и навън... камбанения звън...
© Моника Иванова All rights reserved.