Камий Сен Санс
Прости ми, че напомням пак за себе си,
макар че изоставена е темата.
Събирам тишина от стари ребуси
и паяжини в ъгъла на времето.
Навярно да – това са предразсъдъци
и няма как да стигнем до разбиране.
След всеки смях – поредната оскъдица.
След всеки танц – поредното умиране.
Навярно да – сънуват виолините
в най-бялото затишие на бурята
Простира вик и тъмни петолиния
безумната мечта на трубадурите.
Но имам още много за разказване.
Гнетящ финал е всяка малка пауза.
Навярно с необятност са белязани
ятата врани в сянката на залеза.
Рисувам нощ от пòлета на совите,
когато ме нападнат отчаяния.
И ляга в хекатомбите на словото
притихналото ехо от мълчания.
Но вече изяснена е причината.
Прекрачихме на времето си хребета.
Танцува със тъгата на богините
тъгата на умиращите лебеди.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ради Стефанов Р Все права защищены
