Камий Сен Санс
Прости ми, че напомням пак за себе си,
макар че изоставена е темата.
Събирам тишина от стари ребуси
и паяжини в ъгъла на времето.
Навярно да – това са предразсъдъци
и няма как да стигнем до разбиране.
След всеки смях – поредната оскъдица.
След всеки танц – поредното умиране.
Навярно да – сънуват виолините
в най-бялото затишие на бурята
Простира вик и тъмни петолиния
безумната мечта на трубадурите.
Но имам още много за разказване.
Гнетящ финал е всяка малка пауза.
Навярно с необятност са белязани
ятата врани в сянката на залеза.
Рисувам нощ от пòлета на совите,
когато ме нападнат отчаяния.
И ляга в хекатомбите на словото
притихналото ехо от мълчания.
Но вече изяснена е причината.
Прекрачихме на времето си хребета.
Танцува със тъгата на богините
тъгата на умиращите лебеди.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ради Стефанов Р Всички права запазени
