Като славей...

Понякога ми се ще да разбера тишината

понякога не, понякога просто я чувствам...

След залеза, зората и слънцето изгряват...

Небето плачеше неспирно и аз също в него...

Но сега то тъй се усмихва, усмихвам се и аз...,

а слънцето подаде ни ръце със светлината си...

и леда в сърцето изведнъж се стопява, запали се...

като феникс от пепелта отново в огъня се ражда...

Вече в силата на гласа, в топлината на песента -

луната отворя сърцето си, звездите да прегърне...

И оттогава дъждът от светулки неспирно танцува...

да възвърне надеждите, да нарисува мечтите...

Защо си мислим, че е спряла да пее тишината...,

че не заслужаваме шанса да бъдем щастливи...?!

Че никога не сме го имали и няма да го имаме...

 Животът ни усмихва се само в нашата усмивка!

Вече няма да бродя в тъмата на лабиринта,

няма да ме накараш да се почувствам отново

така...сякаш нищо не е останало вече от мен...

Като дим изчезваш и от теб се отдалечавам...

Опита се да управляваш всичките ми чувства,

все едно съм съм кукла на конци, опита се..

да пречупиш всичко в мен, това което мечтая...

Сякаш съм стъкло, като хартия да ме скъсаш...

Опита се дори живота ми за себе си да вземеш...

Време мина вече, отново срещаме се очи в очи...

И ти отново очакваш да ме видиш как кървя...

Ела и се опитай отново полета ми да сломиш...

аз отново като славей - в песента ще се издигна...

Може би понякога все още страхувам, може би

все още не съм отворила всички прозорци...

Но вече не се боя от това напред да продължа...

и искам да изпитам всяка крачка в сърцето си...

Ела и се опитай отново полета ми да сломиш...

аз отново като славей - в песента ще се издигна...

Като дъх ще те освободя криле да разпериш и ти...

Вече в себе си вярвам, в прегръдката на небесата...